Walk Bulgaria

пътеписи

No 1, АПРИЛ, 2010 г.

Моли се на себе си и ходи!
На 12 април 2010  около 3 часа след обяд се молех на незнайния  на небето да ми даде сили за
още 2 мили,за да довърша онези 26 мили /42 километра/,за  които се регистрирах и бях решила
да направя във Уилтшър,близо до град Малборо.Зелените хълмове на Уилтшир!

И точно тогава небето ми прати Джени !Джени Милс!

Всичко изглеждаше фантастично от старта до 12-та миля.Дори зелените 300-400 метра  високи
 заоблени хълмчета не ме плашеха.Но когато стигнахме до Малкия Уилтширски кон на средата на
маршрута,вече чаках с нетърпение следващия чек пойнт.Там щяха да ни дадат кафе или чай- аз
предпочитах и двете.Чек пойнт е място с 1-2 масички,където организаторите- членовете на
групата за дълго ходене ,ни предлагаха кафе,чай,вода и курабийки.Но на последния чек пойнт
изненадата бе голяма.Жените-членове на групата бяха направили смайвайщи домашни кейкове.

След като с Карол бяхме настигнати от нейния съсед в Суиндън, Стюарт,вече нямаше нужда да
четем ред по ред  уканазията за маршрута и да вадим компаси :Стюарт знаеше маршрута и бе
любезен да предпочете да извърви останалата част с нас! Разбира се вече нямаше да можем да си
говорим с Карол „по женски”.Тя е фармацефт и аз най-сетне започнах да разбирам в какви
невероятно количества се консумира Виагра от мъжете от моето  поколение в  Англия! Карол ме
уверяваше,че предписано от домашния лекар, лекарството е напълно безвредно и дори се
покрива от болничната каса!...Но точно тогава към нас се присъедини Стюарт и ние бързо
преминахме на разговор за статини,възрастни родители ,грижи.
Двете с Карол бяхме днес  част от група от 142 души нормални любезни англичани /вероятно аз
бях единствената чужденка!/,които тази сутрин направиха платена регистрация ,за да извървят
или изтичат един от читирите маршрута: 10,16,26 или  35 мили.Срещу това получавахме 4
страници чудесно описание на маршрута и чай ,кафе и сладки на 3-4 места- чек пойнтове-  преди
края на маршрута.На финала всеки от нас получаваше сартификат.Ходещите участници тръгваха
между 8 и 8.30 ,а бягащите -между 9 и 9.30 сутринта.Имаше родители,които тичаха семейно и
бутаха колички със своите бебета./Виж снимка /

Бяхме непрекъснато задминавани или срещани от различни хора,които също като нас държаха
своите указания според дистанцията,която са решили да изминат или да изтичат. Приближавахме
към последния чекпойн и аз изоставах от търпеливите Карол и Стюарт.Дори фантастичните гледки
вече не помагаха да чувствуваме по-малко умората.Но на никой не хрумваше да се оплаква на
глас,затова и аз си мълчах.Бих дала всичко да разбера дали и моите спътници се чувствуват така
изнемощели като мен.Точно тогава бяхе задминати от странна бягаща двойка.Малка жена с бели
 коси и много висок мъж с шапка.Те вече получаваха малко парче кейк,когато стигнахме и ние.
-Колко мили тичате?-попитах жената.
- 36 мили,-отвърна тя.Дори не бе задъхана след 34-та миля!
Нямаше никакво очакване да види учудването ми!Каза го като нещо прости,лесно,на което не
очаква другите да се зачудят.
Помолих я да си направим снимка заедно и тя радушно се съгласи.
След това си разменихме имената без ръкостискане.Тя се казва Джени.Джени Мийлс!
-Аз съм на 62 и започнах да тичам на 51.И за Вас не е късно сега!-предложи тя каточели това бе
най-простото нещо на света! 
- О,аз не съм тренирана,трябва да намеря добра информация преди да започна...-смънках аз.
-Не ти трябва!-възкликна Джени.- Аз тичам всеки ден 3-4 мили.Като не ми се тича-не тичам.Това е
 всичко!
„Дали наистина ме взема за толкова наивна? Не вижда ли че едвам дишам след ходене на
половината нейните 35 мили!” И сякаш за да ме премести още повече в нейния въздушен
свят,малката жена добави:
-Да,а вчера бях на чалънджа в  Бат и изтичах 26 мили,точно един маратон!Днес пък правя точно
маратон и половина...Надявам се в Шотландия да направя 100 мили без прекъсване за 30
часа.Ако не успея тази година-тогава догодина!
Видяхме се отново на финала.Джени,естествено бе там преди нас.Пиеше чаша мляко и ми се
оплака,че сега идва най-неприятното:шофирането 2-3 часа до дома й.Когато след тичане трябва
да престоиш няколко часа в колата си,обикновено всичко се втърдява и започва да боли.Попитах я
дали не прави ли стречингс и тя ме погледна,сякаш за първи път чуваше тази дума
-Ами не,не правя,-отговори ми простичко.- Нямам този навик.Може и да помага!
Около нея имаше и други бегачи,повечето от тях също искаха да участвуват в Шотландия в края на
май.Всъщност май, краят на месец  май ,е единственото време в годината,когато има най-голяма
вероятност времето да е добро.Да не е много студено,да ги няма във въздуха онези толкова
проклети хапещи мушици,познати ми от разказите на всички,които обичаха Шотладния.Лятна
 Шотландия !

Това с мушиците  ми напомни Мейвис,която почина на 83 години в Марло в края на 2009.Всичко
от което тя се оплакваше бяха тези мушици.Принуждавали я да ходи с мрежа около главата си.

Още помня  чудесни походи на Мейвис: 10-12 мили около Хенли.Беше чудесен водач ! В
почивката вадеше огледалцето и червилото си и коригираше внимателно и без да се крие грима
си.Разказваше докато оправяше грима си  как гледала да отговаря на лични писма на
ръка.Компютъра ползувала за всичко друго. Когато ми разказваше това,беще на 82 години.
Веднъж  видях Мейвис в  много елегантен зелен костюм ,беше дошла да донесе  лично от нея
направен кекс  за годишното събрание на групата от Хенли преди да отлети същата вечер за
Доломитите.Беше в отлично настроение и макар всеки да искаше да направи нещо за нея,в
повечето случаи тя ставаше да донесе ту чаша,ту чиния на някого.Покани повечето от нас да я
 навестят в градината й в Марло.Беше много горда с биологичните си плодове и зеленчуци.След
 събранието си тръгна си по-рано.Бързаше за летището да хване саморета.Отиваше да направи
100 мили за 7 дни в Доломитите!...Но  няколко месеца след това се разболя от рак в стомаха и
почина след година и половина боледуване на 84 години.
На финала след моите 25 мили сервираха храна и аз опитвах сиреновия пай.Джени дойде и бе
готова да отговаря на всичките ми въпроси.Моите въпроси нямаха край! Скромен мъж на около 50
– и той бе изтичал 36 мили ,чакаше реда си да си размени думи с Джени.

Затова аз възпрях любопитството си и се отправих да споделя вълненията си  от направеното и
разказаното от Джени с Дейв Оуен на регистрационната маса.Същият Дейв,който води 26
километрови маршрути веднъж месечно и бе обиколил Непал на калело през януари тази
година.Днес той не правеше маршрути,защото той и групата му домакинствуваха на дошлите от
различни крайща на Англия  бегачи и пешеходци.Той ми подаде сертификата,но  аз сега получавах
без да изпитвам и капка гордост!В главата ми бе само Джени и нейните подвизи! Тя изтичвала
маратонови дистанции поне 10 пъти годишно!
- Аз дори избягвам да карам колата си 30 мили,камоли да ги изходя,още по-малко да ги изтичам –
 каза окуражаващо Дейв и сякаш ме сложи обратно в реалността. Той,разбира се се шегуваше.

Той,разбира се се шегуваше,в никакъв случай не минаваше за мързелив човек!Макар да работеше
на пълен работен ден през цялата седмица,той редовно спортува. Но изпитваше удоволствие
,типично за англичаните,да се самоподиграва.По време на велопътешествието му в Непал 
минавали всеки ден 50-80 мили,но веднъж  трябвало да направи пауза,чувствувал се изморен , и
непрекъснато повтаряше как „мързелувал в лагера един  цял ден!”.
-Всички тази вечер  се върнаха на финала,-уведоми ме кратко Дейв.Беше около 5.30 часа след
обяд.
- Вероятно ще останат само за малко да похапнат ,някои имат да карат 100-200 мили до дома
си.Така че и аз ще се прибирам скоро.Но живея на по-малко от 30 мили от тук и се радвам,че няма
да карам дълго.

В стаята с финалистите беше спокойно,ведро,сякаш нищо не се бе случило.Гледах дали няма да се
появят журналисти.Нали Лондонския маратон се озвучава толкова добре? Но не!Хора като Джени
и Мейвис в Англия много!Те не го правят,за да впечатлят някой ,правят го просто за себе си.

 Де да беше така и в България!


News
28/03/2010
40% от европейските граждани спортуват поне веднъж седмично,65% ОТ ГРАЖДАНИТЕ НА
Европа участвуват в някаква физическа дейност.23 % от населението на Ирландия и други
западно-северно европейски страни правят спорт 5 пъти седмично.
На обратната скала са България и Гърция,където само 3% от населението   заявява да
упражнява накякъв спорт веднъж седмично.Като най-изостанали в спортната си култура
европейски страни се нареждат България,Гърция и Италия.
/ Sport and Physical Activity published by the European Commission,публикувано на
28.03.2010/